Me invito!

Отивам да сънувам …

Харесва ми, когато се събуждам да виждам лицето и. Сякаш се изпълва деня ми и няма нищо друго. А ни остава толкова малко. И все още я няма. Едва ли ще заспя и тази нощ. Утре съм в командировка и ще се прибера късно. Надявам се вече да ме чака. И без това ще е в мислите ми цял ден.
Спомням си първите ни дни. Говорихме на различни езици и се сърдехме на всяка дума. Не се разбирахме за нищо. Добре, че се чувствувахме. Иначе нямаше да сме заедно досега. Поне не сме се лъгали. И няма какво да си прощаваме. Аз не мога да прощавам. Не съм Бог. И не ми пука за душевния мир, който настъпвал след това. Просто не мога.
Гледам светлината в лампата на бюрото до мен, докато се насълзят очите ми и всичко се слее в една мъгла. Тогава изниква пред мен. Не лицето и. Устните. Първото, което виждам сутрин. Затворени с една миниатюрна пролука в средата. С която не би могла да прошепне дори, а аз бих чул името си от края на света само ако си го помисли.
Отивам да я сънувам! Нямам сили повече да съм в реалността. Ще се пренеса в нашия свят и ще я чакам.

Етикети: болка, сам