Me invito!

До после!

Не мога да се събудя. Нямам предвид за будни и сънени състояния, а за онзи коктейл от усещания, който те кара да мислиш, че си в друг свят. Докато започнеш да губиш представата за това къде е реалността и къде илюзията. Не вярвам в мечти, но попаднал в затворен контейнер, в чиито стени се блъскат само твоите стонове, а всичко отвън се приближава само до студените прегради, които сам си поставил е достатъчно да си представиш колко далеч от теб е всичко търсено. И не знам дали искам да го допусна или искам да избягам от това. Скрил съм се в моята опасана с катинари клетка и държа ключовете в себе си. А те са отвън и никой не може да отключи вместо мен, защото никой не е достигнал толкова близо, че да успея да му ги дам. Дали искам? Като щраусовия ефект! Той си мисли, че си крие главата, а всъщност си вирва задника.
Някой ще каже, че идва края на лятото, аз пък си мисля, че приближава есента. С всичките нюанси, които очаквам от миналата и които дори меката зима не успя да донесе. Загубен в пространства и необятни простори на вакуум от пресищане и умора от нямане. Очаквания, носещи оцъкляния. “Няма нищо в разума, което по-рано да не е било в усещането. Поука вместо омраза, усмивка вместо презрение …” А от Епикур ни остана само епикурейството. И горчилката след него. Като грип, при който нямаш вкус в устата и дори водата, от която е родено всичко живо ти напомня само за липсата на онази сладост. Знаеш, че я има, знаеш, че е близо до теб, знаеш, че ще я намериш, но така или иначе трябва да си минат седемте дни на болестта. А Бог е създал света за шест дни и на седмия си е почивал. Защо зациклихме в този седми ден, в съботата. Днес е събота, но не чак Black Sabbath. Добре, че се сетих за тях, после може да ги послушам и да се развихря в Quake. Там поне не съм толкова често мъртъв.
Спах достатъчно. Днес ще бъда мноооого послушен. И без това единия телефон ми се скапа и сега половината свят няма връзка с мен. Bреме е и да подомакинствам, че е паднала бомба. Отдавна. А после, после ще се оглеждам в очите им и ще продължавам да се питам: Ти ли си това?
До после!

Етикети: мисли