Me invito!

Не си я взимай!

Умирал съм с отворени очи,
дишайки едва, но свършил,
гол и изцеден докрай почти,
кости разпилял сред мърша.
Помня, смисъла съм срещал,
изправен търсейки начало,
по-бос или по-умен с нещо,
с кичур бял и пак съм цяло.
Сега не съм, следи си нямам,
призрак сляп без отражение,
целувам празнична премяна,
открадната от чудно бдение.
Докосвам и танцувам тихо,
с цветя я шепнешком увивам
и връщам си в сърцето вихър,
причинен от самодива.
Искаш си я, твоя знам е,
но знаеш ли наистина дали
искам с друга да заспивам,
и в дните ми чий дъх боли?
Каквато и да си, и докогато,
аз ще съм сън, ти ще си стих,
с раната стара тръпна за лято,
по Маркес самотен и толкова тих …

Етикети: тя