Me invito!

Да послушам гласа си в тишината

Bсъщност не е заради този ден, не ми е неужен, или която и да е нощ … думите сами си препускат като побеснели пеперуди, опитващи се хищно да ме откъснат от там, където е сърцето ми ….

Бутилка ром, кутия с пури,
кръв по устните за ресто,
в мисли празни само бури
вилнеят бясно и начесто.

Сърцата шоколад нагарчат,
точно както ги обичаш.
Пул ли бях или пък зарче?
Или пък скалпове окичваш?!?!

Липсваш, когато си нужна,
тук си отново щом заболи,
няма ме, сякаш сме чужди,
чакаме времето да ни роди.

Плътски в игра не потънах,
обвинявах света и без повод,
още не знам как се спънах,
или другите крачат във рова.

Тръгнах назад, ще ме стигнат,
някой ден … може би вече,
ореола обаче ще вдигне
Архпаднал, не и “човече”!

Знам, че не би ме познала,
приключих с делата си тук,
усмихвай се, падай по навик,
огледай се, ставай без звук!

Със сигурност бих те усетил,
подпри се в невидима длан,
кантара си ти, аз съм нето,
не по-различен … твоя Деян!

А между другото си празнувам и новата кола, с една настолна лампа, с гаден комп, който пуска неподходяща музика и с онази бутилка ром и пуретите. Другото е, защото те обичам! Безмълвно, трудно, ежеминутно …. но Аз. Обичам те! И горчи ….

Етикети: болка, жив, сам, тя