Me invito!

Exitus

Болка като пламък, лекарство си ми скреж,
звезда си във небето, родена да е грях,
говоря си със камък, загърбил хорска гмеж,
отиваш си, но ето, и днес със тебе бях.

Живееш ме ревниво, далеч умирам сам,
пък изхода го няма, ще пазя ни света,
спомни си нещо мило, че мене ме е срам,
не сме във кино нямо, но чакам си реда.

Даже не ми се пише, каламбура е толкова голям и какофонията толкова зрелищна, че ако черепа ми беше прозрачен щях да продавам билетчета. Ежедневно се старая и ежеминутно не намирам причина да продължавам, сам не разбирам кое ме кара да го правя, да вярвам, да се надявам и да търся утеха в собствените си мисли, които прочитайки после ми се виждат съвсем безвкусни в сравнение със следващите, които ме връхлитат. Нямат нито тръпчиво киселия или горчив вкус на нещото, което би ме отровило, нито са толкова парещи, че да предизвикат реакция в онази амалгама от усещания, която кара сърцето ми да продължава да тласка или дробовете ми да се свиват.Знам, че го мога, и едното и другото, но избора е толкова труден, колкото и обичта ми, а тя е свързана единствено с теб. Затворил съм се в саркофага си и нито това къде си, нито с кой си е в състояние да промени ритъма ми, всичко, което успявам да откъсна са някакви глухи вопли, отиващи в нищото и дори пренебрежението на личната ми способност да се откъсвам от отчайващото статукво не може да ме накара да забравя заради кой съм Аз. Може би ти звучи странно, едва ли би прочела аневризмите ми, но и едва ли и аз съм се раждал, за да не се науча да обичам..сичко си застава по местата, света подрежда пъзела, разбъркан от нас, дано остане местенце, в което да положим душите си. Защото моята е бездомна без теб …. Повярвай! Колкото и да е чудно! Някои могат да обичат завинаги! ….

Етикети: болка, жив, лудост, отрова, сам, сълзи, тя