Me invito!

Амалгама

Не се броя за средностатистически българин, който през уикенда пие и лежи под колата си. Пия през седмицата и лежа на други странни места, но реших с двете си леви ръце да сменя една лампичка на таблото, защото ме дразни, че ту свети, ту не свети. Обикновено я зарязвам по сервизи, но предположих, че за такова нещо ще ме изгонят от всеки такъв, независимо колко сметки съм им натрупал досега. Май направих повече беля, отколкото да отстраня проблема, но смятам че моят транспорт би трябвало да е продължение на моята личност.
Това е моят малък прозорец към света и всяка минута е различно представление. Може да не го разбирам. Може дори и да не съм съгласен с него. Но въпреки това го приемам и просто се нося по течението. Това, което искам да кажа е, че кораба не бива да се клати. Да се пътува по течението..сички реки водят в морето. Идеята е да останеш в състояние на постоянно напускане, докато винаги пристигаш. Спестява запознанства и сбогувания. Пътуването не изисква обяснение. Само пътници. Не ме ограничавай. Ние сме в движение към океана.
Ние не сме закотвени. Къде е това? И аз не знам, но е някъде и ще определи развитието на остатъка от живота ми. Bсички от брега стигат до брега. Причината поради която отказвам да приема екзистенциализма … като просто още една френска мода или историческо любопитство … е че смятам, че има нещо много важно да ни предложи. Страх ме е, че губим истинските добродетели в живота, чувството за поемане на отговорност за това, което сме, способността да направим нещо със себе си и да се чувстваме добре живеейки. Екзистенциализмът често е дискутиран като философия на отчаянието. Но мисля, че истината е точно обратната. Сартр веднъж запитан, отговорил, че никога не е почувствал ден на отчаяние в живота си. Това, което се усеща четейки тези автори … е не толкова чувство на терзание относно живота … колкото истинска жизнерадост от това, че си над него.
Ти създаваш своят живот. Чел съм пост-модернистите с известен интерес, дори възхищение. Но когато ги чета, винаги имам ужасното натрапчиво чувство … че нещо много съществено е пропуснато. Колкото повече говорим за човека като продукт на обществото … или резултат на различни въздействия … като отделен фрагмент, който е недостатъчен, това, което правим е да създаваме цял нов свят от извинения.
А когато Сартр говори за отговорност, той не говори за нещо абстрактно. а за нещо много конкретно. Аз и ти говорейки..зимайки решения. Правейки неща и понасяйки последствията. Накратко, мисля, че посланието е … че никога не трябва просто да се отписваме … и да виждаме себе си като продукт на различни влияния..инаги е наше решение кои сме ние. Творението сякаш идва от несъвършенството. Идва от усилия и чувство на безсилие. Искам да кажа, че е произлязло от нашето желание да преодолеем самотата си … и да придобием някакво чувство за връзка помежду ни. Какво е например чувство на безсилие? Или какво е ярост, или любов?
Толкова много от нашият опит е неясен. Толкова много от това, което възприемаме е неизразимо. То е неизговоримо. И въпреки това, когато общуваме един с друг, и чувстваме че сме направили връзка,
и мислим, че сме разбрани усещаме една почти духовна взаимност. И това чувство може да е мимолетно, но мисля че живеем заради него.
Bремето просто се разпада на бързо подвижни частици, които се разлитат. Или аз се движа бързо или времето. Никога двете заедно. Какъв странен парадокс..същност аз съм по-близко до края на живота си от всякога преди, а чувствам повече от всякога, че имам всичкото време на света. Когато бях по-млад, имаше безнадеждност, желание за сигурност, Сякаш имаше край пътеката и трябваше да стигна там. Спомням си, че си мислех: “Някой ден, на тридесет и няколко години, може би, всичко просто ще се установи и улегне, и просто ще свърши.” Сякаш имаше някакво плато, което ме чакаше, и аз се катерех към него, а когато стигна на върха, всичкият растеж и промяна ще спре. Дори веселието. Слава богу това не се е случило. Това, което не отчитаме, когато сме млади е нашето безкрайно любопитство. Дори това къде по дяволите е проклетата лампичка и как веднъж свалено да наместя пак таблото. Това е, което прави толкова прекрасно това да си човек.
Изкуството не е целта, а случая и начина … за намиране на нашият характерен ритъм … и погребаните възможности на нашето време. Правим го заради откриването на истинско общуване, или поне заради търсенето на подобно общуване. Приключението на неговото намиране и губенето му. Ние, непримиримите, неприемащите продължаваме да търсим, запълвайки мълчанията с нашите собствени желания, страхове и фантазии. Теглени напред от факта, че без значение колко празен изглежда света, без значение колко деградирал и използван ни се вижда той, ние знаем, че все още всичко е възможно. Да започнем отново от начало!
Има два вида страдащи на този свят: тези, които страдат от липсата на живот … и тези, които страдат от излишък на живот..инаги съм бил във втората категория. Царството на истинският дух, човекът на изкуството, светеца, философа, рядко се достига. Не сме развили някакви по-висши ценности. Коя е най-универсалната човешка характеристика - страхът или мързелът? Само … хора, жестове, моменти, парченца от възторг, мимолетни чувства. Аз не чакам бъдещето, предвкусвайки избавление, и опрощение на греховете, и дори не очаквам просвещение докато го правя. Смятам, че това зле разбрано съвършенство всъщност, е достатъчно и пълно … във всеки един, неизразим момент, че най-лошата грешка, която можеш да направиш … е да си мислиш, че си жив …когато всъщност си заспал в чакалнята на живота. Самоубийството отнесе много. Алкохолът и дяволът … се погрижиха за останалите.
Смята се, че не можеш да разбираш живота и да го живееш едновременно. Аз не съм напълно съгласен. Което значи, че не съм и напълно несъгласен. Бих казал, че живот разбран, е живот живян.
Но парадоксите ме дразнят, а аз бих могъл да се науча да обичам и да се любя … с парадоксите, които ме дразнят. И в романтичните вечери на себепознаване отивам да танцувам салса с моето объркване.
През вековете, идеята че животът е обвит в сън … е била широко разпространена сред философи и поети. Когато насоката става по заплетена и неуловима, да се оставяш на течението вече не е достатъчно. Наскоро се завърнах от долината на сянката на смъртта. Сега възторжено вдишвам всички. Бях до ръба на пълното забвение. Запомням и кипя от желание да запомням всичко.
Bремето е илюзия и ние всички всъщност се намираме в този воал на времето, а идеята е, че този създател на материалният свят, или демон, е създал тази илюзия да ни накара да забравим … И това е времето. Това е цялата ни история, този продължителен блян, това безумие.
Bсъщност има само един момент, и той е точно сега. И това е вечността. Това е моментът в който Бог поставя въпроса: “Искаш ли … да бъдеш едно с вечността? Искаш ли да бъдеш в Рая?” И всички ние казваме: “Не, благодаря. Не още.”.ремето е всъщност този постоянен отказ … на Божията покана. Има само един момент, този в който винаги се намираме.. действителност това е живота на всеки.
Зад изключителните различия, има само една история, и това е историята на стигането от “не” до “да.”
Целият живот е: “Не благодаря. Не, благодаря.” И в крайна сметка е: “Да, отстъпвам. Да, приемам. Да, присъединявам се.”
А може би просто нямам избор освен да те обичам. По моему. Но за свободата на избор, не за Санчо - друг път. Като намаля химията …

Етикети: мисли, щуротии