Me invito!

Дишам, не дишам, дишам, не дишам

Допреди малко опитвах да обясня на darling, че главата ми не е пълна с глупости, а ето, че вече е. Не, че се самозалъгвам или самоубеждавам, просто си слепея. И не като Колчо, той поне е имал достойнство. Или имам изкривени разбирания за своето. Няма значение. Паноптикума от мисли обърква и без това скованите ми сетива. Стоя в ъгъла на боксов ринг. Не като боксьора, не като столчето му дори, просто като кофата с гъбата, която не изтрива нито болка, нито спомен, нито дори ти носи ползата от същата кофа с гъба, ако се намира например в килера или банята ти. Дишам.
Опитвам се да се игнорирам, да ме няма, да не знам, да не виждам, да не полудявам. Не дишам. Може би трябва да премина през това. Сега. Дишам. Или е трябвало преди. Не дишам. Знам само нещото, за което съм се родил. За което трябва да простя и да ми бъде простено. Пак пропуснах заговезни. Не дишам. И не ме интересува какво мисли света, нито доколко разбира изпълващото ме, не ме дразни и мисълта дали ми вярват. След като аз не вярвам в друго. Дишам.
Мача пак започна. Не го доглеждам. Както и предишните. После ще си прибера пак само печалбата от залога. Нямам място в залата. Тихо е, а чувам освирквания. Не ми дреме, залата ме вълнува колкото и аз нея. Но тя е там. И пак ще е толкова празна след време, ако не намеря сили да вляза отново. Не можем един без друг, дори в тишината на виковете, дори в стенанията на тъмнината, дори когато е заключена за живот. Защото само аз съм си представял балерина между въжетата на това гробище от мускули. И онази песен, с която затваряш очи и се раждаш в магията на продавачите на надежда. Застрелях последния пред огледалото, докато ме гледаше в очите питащо. Не дишам.
Горещо ми е. От лешниковите очи. Дишам. И слепея. Не дишам. За да дишам.

Етикети: болка, вяра, сълзи, тя