Me invito!

Без олтар

Имаше вид на извадена от приказките. От онези за принцеси и неземни хубавици, за които се бореха царските синове след като убиеха бащите си, защото и те я бяха харесали. Беше нещо средно между момичешка и женска фигура. Като, че ли имаше нещо недовършено, непораснало, но явно даващо знаци, че съвсем скоро ще разцъфне и въпреки това без да е спортна натура дрехите не скриваха отлично оформената от природата снага. Сякаш неговата похот се бе превърнала в скулптор и сама бе изваяла и наместила всичко върху перфектната костна структура. Мускули достатъчно силни да понесе двуседмичен екстремен поход из любимата му планина, но и създаващи впечатлението, че ще започне да залита след едночасова куфня на някоя от неговите сбирки, където се събираше с приятели да отпусне и да посвири. В повечето случаи с различен състав, но винаги до изсмукване на последните му сили. А впечатлението за тази нейна слабост се създаваше не толкова заради мекотата на линиите в тялото, а по-скоро заради погледа, издаващ някаква отнесеност, съпричастност, но не и в този свят.
Имаше огромни очи, светли, но не студени и изобщо не контрастираха на тъмната коса и изписаните вежди. Блудкаво, нали? Но бяха като нарисувани и си личеше, че са естествени и никоя пинсета нямаше пръст в оформянето им. Леко повдигнати в краищата създаваха леко лукаво изражение. Глупости! Нещо като недостижимата и предназначена за друг усмивка, нещо източно и обвито в тайнственост и едновременно толкова еротично. Лицето и беше изключително бяло. С най-чистата кожа, която беше виждал. Под лупа да я наблюдаваш не би намерил каквото и да е на него, което да отнеме точки при класацията за Нобел или Гинес в категорията, която още не съществува, но той си беше измислил за нея. Като порцеланова китайска кукла. Никаква следа от отпуснатост или умората на времето. Кожата и беше опъната като на Tama и създаваше илюзията, че е невъзможно да я докоснеш без да я изцапаш.
Мамка му, вероятно имаше проблеми, винаги като я видеше и започваше да разсъждава за нея като касапин в транжорна. Не, че му пукаше, тя си беше просто част от екстериора. Красиво допълнение, но нищо повече. Не забравяше урока си: И тя сере лайна! Съвсем се убеди като поговори с нея. Човек с повече проблеми от неговите. Той поне ги осъзнаваше и си ги признаваше. Понякога на глас, но тези, които го слушаха само се усмихваха недоверчиво: Да, говори си, говори. Иска ти се, но ние те знаем, че си друг. Докато не се почувстваха като ужилени от земна пчела. 220V! И после кой бил виновен?!?
Имаше два варианта: или да стане лесбийка или още по-корав социопат. Нулева толерантност към грубите изстъпления и просташките мераци. Съмнение, граничещо с регресивна хомофобия на всяка добра дума, комплимент или опит за сближаване. Беше на тридесет и две, но изживяваше разочарованията си като петнайсетгодишна, чиито родители са се развели скоро, защото баща и е преспал с нейна съученичка, а майка и от премного алкохол е забравила името на по-малкото и братче. Разбра, че няма да я изчука по стандартния начин. Трябваше му не само време, но и много усилия, а мразеше да отделя и от двете за такова нещо. Проблема явно беше, че тя се хвърляше като за последно всеки път и май наистина имаше желание да промени не само живота си, но и да контролира чуждия. А това, което беше нужно да изконтролира явно не успяваше от доста време.
Изключително консервативни родители, които са се надявали да наследи имената им и да продължи традицията на адвокатсвуването им вече четвърто поколение. Единствения и бунт е бил, че не е пожелала и сега се бореше сама със смотаната си лекарска практика. Спомни си къде я видя за пръв път. Беше на помен, годишнина от смъртта на проф. Радиков, а тя тогава е била асистент на дъщеря му в МА. Направи му впечатление, но не и като след това. Може би нямаше настроение или прекалено много уважаваше Радича и семейството му, нали на него дължеше живота си. Или може би за пръв и последен път е имал страх от Бога. Бог му отне този, който му е дал живот. От какво се страхуваше повече не помнеше, от Бог или от липсата на този, който му беше върнал дъха, но помнеше, че колкото и рядко да ходеше в църква повече време отделяше не за молитви за близките си, а в молба за прошка за нечестивите мисли, които му бяха дошли в храма, ако там присъстваше някоя по-засукана енориаша. Егати, психопатията! Би отишъл да се лекува, ако не помнеше приятелките на майка си и лакардиите им за неврологичните кабинети.
После се бяха засичали на една изложба, два пъти в Драматичния театър, на една презентация на разни хомеопатични боклуци и два пъти в един клуб. И никъде не беше с мъж, само с приятелки. Само на онази шибана презентация, но тогава бяха в екип с някакъв мърсол, който си вярваше, че е открил пенкилера /няма общо с Judas/.
Естествено беше там не заради гинкобилобата, защото нямаше нужда да помни къде му е виаграта, а заради една пачавра, която беше медицинска сестра в ортопедията и се беше хванала след работа да им мести бурканчетата по масата. Двадесет лева на сбирка. Не, май беше рентгенов лаборант, но все тая. Боклук, който се правеше на вещо лице в оценката на чуждото време. Невъзможно за обяснение, когато някой не иска и да разбере, че за този час и половина ще изкараш осем пъти повече пари. Но не, ние се правим, че сме недостижими и независими, нищо, че всичко след това струва десет пъти повече. Да накараш една курва да се чувства жена е кофти усещане най-вече заради това, че в един момент искат ти да играеш ролята на курвата. Шитня. Но въпросната брантия го беше представила в ангелска светлина. Действително, малко преди това, за да избие данъци беше дарил на една детска клиника разни лекарства, които всъщност беше купил от едно дарение с дивашки фактури. Но то кое ли не е дивашко в тази страна.
Напоследък беше в някаква неконтролируема депресия. Мислеше, че е над тези неща, но му се струпаха разни малоценности на главата, с които се оказа, че не може да се справи. Например едно е да сготвиш два пъти в седмицата за кеф и всички да ти кажат, че е фамозно, а друго да мислиш през няколко часа какво да е следващото. И прането. мамка му, то това няма свършване. Шегуваха се с бейбито, че трябва да сменят пералнята с такава, която има сушилня, или да си вземат съдомиялна, или още по еретичното - да спрат с ресторантите и да си купуват полуготови буламачи. Направи опит да коландриса някоя леля да се грижи за всичко, но малката издивяваше при всяко наличие на чужд естроген наблизо. Мислеше, че я е подготвил за всичко и беше прав, но не осъзнаваше какво е подготвил за себе си.
Именно в този период се засекоха случайно. Той се опитваше да имитира отпуск и да не мисли за работата си, а тя явно копнееше за почивка, но не можеше да си го позволи. Разбра, че скоро е взела втора специалност дерматология и си е отворила частен кабинет след няколко години гърч във Военна болница. Беше като отворена книга за него. Или поне той така си мислеше. Имаше яснота по въпроса, че го харесва, че е привлечена от неговата “чувствителност”, че има нужда от подкрепа, от споделяне, че не би имала против да си другаруват и да бъдат приятели, но се плаши отново да встъпи в по-близък контакт. Интересно секса за него в никакъв случай не означаваше близък контакт, но за нея явно беше отражение на духовна отдаденост. Цитира му неколкократно разни гомна от дебелите книги, които четеше вечер вместо да мастурбира и сама оформи идеята в главата му. Колкото и да беше красива, привлекателна и неповторима нямаше да издържи още много да слуша идеите и за живота при положение, че му се драйфа при всеки опит да бъде привлечен да сподели нетърпимостта към всички, които са способни да загубят чувствата си за сметка на привлекателността на чувствените загубеняци. Освен това щеше да излиза от страната и имаше желанието да излезе с усещането, че не иска да се връща, а тя имаше нуждата да излезе от дупката си с усещането, че е била в дупка в дупката.
Имаше една седмица до средата на месеца и ако не искаше да си изпусне полета, и буквално, и преносно трябваше да цифровизира идеите си. След четири семестъра химия във Виденовите години все още не беше решил какво да прави с живота си, не че сега беше различно, но тогава мислеше да улегне подобаващо. Желанието да бачка като роб, за да си осигури следващото обучение се превърнаха в един малък ад с две деца и бляд, за която не искаше да се сеща. Сега продължаваше да бачка като роб, да пие като викинг и да рисува мечти в съзнанието си като венецианец от средните векове, пренесъл се за малко в съвременен Амстердам. Но поне нещо беше останало след метода на казанчето и след годините безотговорно умъртвяване на мозъчни клетки.
Нямаше надежда голямата му любов някой ден да бъде до него и му оставаше единствено удоволствието да се прави на “голямата любов” за други. Понякога скрупулите му го възспираха от ексцесии, друг път просто се изпикаваше в нечия мивка, но никога не забравяха името му. И той не си позволяваше да бълнува чужди имена насън.
Равни части чист спирт, йод и ацетилсалицилова киселина в атомно отношение или ако говорим за днешните разфасовки: шишенце спирт от аптеката, две шишенца йод и една скатула /блистер/ аспирин /или ацетизал/. Беше привърженик на старата школа и за него скатула и блистер бяха не опаковка и листче, а едно и също нещо, а ако става въпрос за дъртия аспирин имаше предвид не американизираните патенти на Байер, а точно и определено онези конски хапове, които обожаваше да дъвче сутрин и които бяха леко противопоказани на язвата му.
Направи няколко дози в едно празно пвц от фанта Тайланд, на която така и не разбра кое преобладаваше и затова продължи с грейпфрут във водката. Не вярваше във антиоксидантите както и във безпорочното зачатие, но и не се стараеше да ги опровергава. За сметка на това вярваше в безграничната сила на водката, която възприемаше за катализатора на безграничната руска душа и спирачната течност на всички малко по-северозападни съседи. Мечтата му беше да се насере на някой ферибот, където финландци цитират руска поезия, а руснаци пеят фински балади на италиански, целия хор е съставен от агитката на Манчестер Юнайтед, а по средата Ейми Уайнхаус учи Едит Пиаф на френски. Мамка й и водка.
Няколко пъти се обля с еликсира, а на сутринта повтори упражнението. Първия ден приличаше на циганка преди сватба, оранжеви длани, къносани нокти, добре, че имаше остатъци от водката. На втория ден се отказа да потретва и само наблюдаваще резултата. Отначало беше болнаво оранжев, след това беше смъртно сивовиолетов. Времето малко се поукроти и ги нямаше онези четиридесет и без малко температури. Изпускаше възможността, оставаха му четири дни, а най-болезнено е да те предаде егото. Облече памучно бельо, думна няколко карзила, за да се поти като кон, нави фолио където успя, отгоре зимния найк, но без шапката и се изстреля. За негово учудване успя да навърти 14 километра преди да усети, че ще падне. Повървя и остави всички соли да излязат от него като в забравена кисела краставичка. Когато се прибра беше готов. Под кожата му имаше малки точици, Някъде по-големи, на други места бяха направо като картите на капитан Кук. В момента, в който ги докоснеш и се пукаха, Изливаха собствената му отрова, или не.
Под душа се изтърка с четка за обувки. Не намери друга. Свали опадалата кожа и беше готов. Въпроса беше да стигне навреме преди да се заголят ръбчетата на оставащия му “плащ”. Но се беше изжулил толкова жестоко, че нямаше опасност да му се случи. Дори се направи на лешпер и мина през личната да си вземе направление за кожен. Климатика в колата бучеше и го пазеше от издънки, а той се чудеше има ли нужда от всичкия цирк. В крайна сметка се престраши и зашляпа по “Скопие”, тя поне имаше акъл и кабинета и беше в близост до кожния диспансер. Помнеше, че като дете беше ходил в кино “Въстанически” и отстрани имаше една невероятна сладкарница. Това си мислеше сега, възприемаше я като пастичка, със или без боза, но божествена, сочна, прясна награда за десерт след изтърпения филм. Тогава се гледаха глупости като гедерейските изцепки на Гойко Митич и британските скудоумия на мистър Питкин. Сега гледаше собствените си сценарии, визуализирани с чужда помощ. Без да моли за помощ.
- Имаш витилиго!
- /Имам болезнено чувствителна камбанария./ Какво е това?
- ….. Не е опасно, нито заразно, но издава много за характера …
- /Упс, започнахме с психоанализата./ Ще успея ли да го излекувам и да разкарам тези петна?
- Знаеш ли, повлиява се от лечение, но никога няма нищо сигурно, и е по-вероятно да не успееш да се избавиш. Но не е невъзможно да се ограничи разпространението … Имаш ли близки, които са имали такъв проблем?
- Не! /поглед на патето Яки, когато наблизо не е Чопър/ На какво се дължи?
- Автоимунната система …. Може би стрес, напрежение, нямаш вид на анемичен, нито оплешивяваш ….
- …. Важното е да си първия в рода си!
- Не се шегувай! За това не дават рицарско звание.
- …..
На другия ден пак процедурата с четката, резултата - зверски. Овца! Съгласи се, че психосоматочното състояние е основен фактор, а той броеше, че му остават три пръста до полета. При толкова непредъвкани въпроси нямаше начин как да не я застреля, че е влюбен в нея. Самовъзприе се като една от основните причини, дори реши, че има шанс да го лекува. Излекуваха се. Тя с многословие, той с надеждата, че няма да пропадне толкова бързо. Предната вечер бяха на басейн с Джони и никоя фушня нямаше против “кожното му заболяване”.
Два дни до полета!
Беше дърво! Мислеше да я остави за последния ден. Как мамка му не намери някоя, което може да се целува. Като тийнейджър беше способен да се възбуди от целувки, сега опитваше да си сдържи смеха. Понякога спазмите. Предпочиташе да си навре езика в нечия вагина, отколкото да усеща, че го гледат как се целува. Тази, която целува. Възприемаше се като грижовна майка, като единствената, от която имаше нужда, като изцелението му, като личното му спасение, като тази, която ще изтрие всичко преди това и ще допринесе за възкресението му.
Сега го чака! И тя! Предполагаше, че се самовъзторгва от мисията си, особено след като телефонните й разговори надминават наема за кабинета. Поне излекува “витилигото” му. Щеше да се прежали още един път, като се върне. Тя заслужаваше да си вярва. Но беше дърво!

Етикети: лудост